Пол Гилбърт (Paul Gilbert)

Пол Гилбърт е един от най-влиятелните китаристи на неокласическия и хард рок стил. Известен най-вече като съосновател на групата Mr. Big и като лидер на Racer X, той е сред музикантите, които през 80-те години показват, че електрическата китара може да бъде едновременно невероятно бърза и изключително музикална.

Заедно с имена като Ингви Малмстийн, Стив Вай, Джо Сатриани и Тони Макалпин той оформя ерата на виртуозните китаристи. Но Пол Гилбърт има собствено лице – докато Малмстийн е като класически цигулар от епохата на барока, а Вай е като музикален фантаст, Пол Гилбърт е рокендрол музикант с мозъка на инженер и сърцето на блусар.

Стилът му е комбинация от хард рок, хеви метъл, блус, класическа музика, поп мелодика и рокендрол. Най-голямата му запазена марка е невероятният баланс между скорост, точност, мелодия и чувство – той никога не свири бързо просто за да покаже, че може; при него техниката винаги има музикална цел.

Тонът му е ярък, чист, агресивен, много отчетлив, с голяма динамика. За разлика от много модерни китаристи, които използват огромни количества гейн, Пол предпочита звук, при който всяка нота се чува ясно. Основни елементи от звука му са Ibanez PGM (неговият собствен модел), Ibanez Fireman, усилватели Marshall и минимално използване на излишни ефекти.

В извиването на струните Пол показва голямо уважение към блус традицията – извиванията му са много точни, музикални, с отлично усещане за височина; макар да е известен като скоростен китарист, никога не губи връзката с класическото блусово изразяване.

Вибратото му е широко, контролирано и емоционално – не толкова драматично като при Гари Мур, но изключително подходящо за неговия стил. В алтернативното движение на перцето е сред абсолютните майстори – невероятна скорост, перфектна синхронизация и яснота при всяка нота.

Една от неговите запазени марки е прескачането на струни (string skipping) – техника, развита от него до изключително ниво. Вместо да се движи само по съседни струни, той прескача между тях, създавайки огромни интервали и много характерно звучене. Един от най-известните примери е соло Scarified с Racer X, превърнало се в учебник за хиляди китаристи.

Пол използва легато, но основната му сила е в перфектното съчетание между удари с перце, hammer-on и pull-off – може да преминава между техники без загуба на скорост и яснота. Използва и tapping, но за разлика от Еди Ван Хален, който революционизира техниката, той я третира само като още един инструмент в арсенала си.

Ритъм китарата му често се подценява – в Mr. Big той показва, че е великолепен ритъм китарист, а песни като Daddy, Brother, Lover, Little Boy, Green-Tinted Sixties Mind и Addicted to That Rush показват неговото чувство за ритъм и композиция.

В солирането и фразирането Пол Гилбърт е специален – свири невероятно бързо, изключително чисто и с много емоция, но най-важното е, че солата му могат да бъдат запомнени. Той не създава просто „китарни упражнения“ – той създава мелодии.

Като импровизатор е отличен, с огромен музикален речник – блус фрази, рок идеи, класически мотиви, джаз елементи – но за разлика от някои виртуози никога не губи чувството за забавление; на сцената често изглежда така, сякаш играе с китарата.

Пол Гилбърт е много повече от технически китарист – създава песни със силни мелодии, запомнящи се припеви и отлични рифове. С Mr. Big достига световен успех с To Be With You, а истинските китарни фенове познават и Technical Difficulties и Scarified на Racer X.

Обективно погледнато, Пол Гилбърт не е толкова иновативен като Еди Ван Хален или Хендрикс – не създава напълно нов начин на свирене. Неговата сила е в това, че довежда съществуващите техники до изключително високо ниво, макар понякога огромният акцент върху техниката да може да засенчи емоционалната страна.

Пол Гилбърт е един от най-завършените китаристи на своето поколение. Той доказва, че виртуозността не трябва да бъде студена и недостъпна. Неговото свирене е едновременно невероятно трудно за изпълнение и невероятно приятно за слушане – музикант, който може да накара китарата да звучи като състезателна машина, но също така и като стар рокендрол инструмент от 60-те.